Диагнозата рак може да бъде смазваща

Диагнозата рак може да бъде смазваща. Точно когато се опитвате да се справите с шока и страховете си за бъдещето, трябва да се взимат важни решения за лечението.
От този миг вече нищо не е същото Eдин от най-тежките моменти в живота на всеки пациент е, когато за първи път му е поставена диагнозата РАК. Когато човек чуе думата РАК, тя извиква в съзнанието му мисълта за неговата смърт. Светът се променя завинаги.
Звучи ли Ви познато?
Диагнозата не винаги е фатална! Затова приемането на реалността и борбеността са източника на сили, за да се тръгне по един нов път. Пътят на оздравяването. Макар да е дълъг и труден, той е възможен. Колебанията и притесенията, изправянето пред най-големите страхове и мисъл за смъртта са част от приемането и разбирането на новата ситуация.

Представяме разказа на Ваня Кралева, който разкрива някои характерни емоции които човек изживява когато се сблъска с диагнозата….

РАЗКАЗЪТ
Ваня Кралева

Той се отпусна тежко на една сенчеста пейка в парка, която гледаше към малкото езеро с лилиите, и въздъхна дълбоко.
Въздишката му бе очевидно твърде шумна, защото една майка, бутаща количка с бебе, извърна глава към него. Изгледа го учудено и, както му се стори, с четящо се съжаление в очите.
Дали страданието вече се бе изписало на лицето му? Може би изглеждаше окаяно, като човек с подписана смъртна присъда, като нещастник вървящ към гилотината. Очите му се навлажниха през дебелите стъкла на очилата. Не му се умираше, майка му стара, живееше му се. Живееше му се още хиляди години, ако трябваше да бъде честен.
Разкопча двете горни копчета на светло синята си карирана риза и остави до себе си черното си бомбе. Косата му, макар и побеляла, бе все още доста буйна и жизнена. Този път не си беше сложил вратовръзка. А може би трябваше. Винаги слагаше вратовръзки, имаше цял набор в миришещия на нафталин гардероб. Някои бяха от далечното време на неговата младост. Днес, обличайки се, бе решил, че ще изгледжа нелепо на преглед в лекарския кабинет с вратовръзка. Че кой нормален човек отива на лекар с вратовръзка? Сега обаче си даде сметка, че това може би е било някакъв тайнствен знак от съдбата. Предвестник на занемареността и безкрайните мъки, които щяха да завладеят живота му от тук нататък. Трябваше да си сложи все пак вратовръзка. Какъв стар глупак е!
„Но по какъв начин, любезни ми Господине, това би повлияло на диагнозата Ви?”- го попита негов циничен и рационален Аз.
„Как точно, не бих могъл да отговоря, но сигурно щеше да повлияе някак. Може би докторът щеше да види друга по-лека диагноза или пък да не открие нищо”.
„Диагнозата е такава, каквато е, и не е в зависимост от вратовръзки”- сопнато отвърна неговият разум.
„Не, не е така”- упорстваше разгорещено той или поне доминираща част от него в мисления дебат. Нещо, което не е видяно и открито, то не съществува. Сега щях да съм си жив и здрав”.
„Евентуално- здрав”- поправи го саркастично събеседникът му.”Ти и сега си жив”.
„Добре, изкуфели ми педанте, но считано от днес няма да съм жив за дълго”.
Ядоса се силно на себе си заради своята недалновидност да не си сложи вратовръзка и в резултат надра ръката си в неосъзнато ожесточено движение в областта, където беше верният му стар Сейко. Беше си го закупил по време на една командировка в Швейцария преди тридесет години. Останаха му две грозни кърваво червени следи с малки точки от кръвоизливи.
Беше началото на април, но денят бе топъл и слънчев. Чуваха се песните на пойните птички и те го натъжаваха така, че почти му се доплакваше.
Беше навършил през зимата седемдесет и седем години, но се усещаше все още млад и жизнен. Беше пенсионер от доста време, и макар че пенсията му не бе толкова висока, колкото би му се искало, все пак успяваше да живее прилично.
Ходеше всеки месец на театър или на кино. Вече бе спрял с тениса, защото ставите го боляха, но не пропускаше ежеседмичната играта на вист или бридж. Рядко сбирките бяха в неговия дом. Почти винаги гостуваше на някой от другите трима играчи. Нямаше много приятели, но за това пък достатъчно на брой познати, с които не скучаеше. Веднъж годишно отиваше на минерални бани, и веднъж годишно- на море. До преди няколко години успяваше поне за няколко дни да кара и ски в някой планински курорт, но с напредването на възрастта му бе станало трудно.
Беше пенсиониран детски писател, който по времето на своята младост и зрели години се бе радвал на щедри протекции от предишния режим. Макар да не бе постигнал кой знае какви висоти в кариерното си развитие, бе носител на няколко престижни социалистически награди, които му бяха осигурили широка публичност и съответно добър живот. По време на активните си години пътуваше често в чужбина и се бе сдобил с не лоши спестявания. Вещите в дома му издаваха номенклатурното му минало. Притежваше скъпи мебели и сувенири от цял свят, които макар поовехтели, все още носеха гордо блясъка на едни по-добри времена. Пенсионира се малко след падането на стария режим, така че не му се бе наложило да се адаптира към новите пазарни условия и да променя навиците и житейските си разбирания.
Беше вдовец от повече от десет години и нямаше деца. Бездетието никога не го бе притеснявало. Дори тайничко в себе си беше доволен, защото си даваше сметка каква невероятна отговорност и бреме бе родителството, измерено в безсънни нощи и безкрайни грижи. Пък и многобройните му срещи с крещящи, ревящи и подскачащи дяволчета в детски градини и училища съвсем бяха унижощили в зародиш всяка следа от бащински тщения, ако изобщо някога е притежавал такива. Жена му обаче така и не успя да прежали липсата на деца и бе починала от рак на яйчниците, с подут от тумора корем, който наподобяваше бременност. Може би вътрешно е била доволна.
Всеки ден се разхождеше по два часа из парка. Беше му се превърнало в неотменна привичка, независимо от метеорологичните условия. В този пролетен ден след съкрушителния преглед отново се бе насочил по стар навик на там, макар че нямаше нито сили, нито желание да се разхожда и се бе стоварил на първата пейка, изскочила пред погледа му.
Диагнозата му бе дошла като гръм от ясно небе. Рак на простатата. Това бяха показали безсмислостните изследванията. Беше жестоко. Изобщо не му се умираше, пък не се чувстваше готов за такава стъпка. Чувстваше се самотен и изоставен в мъката си. Бе толкова завладян от нещастието си, че не забеляза слабия и изпит силует на човека, който междувренно безшумно бе седнал до него на пейката.
Извърна се стреснато, когато анонимната фигура поздрави с немощен глас.
Добър ден! –отвърна той на натрапника, като тръсна предизвикателно бялата си грива и огледа демонстративно с раздразнение няколкото празни пейки наоколо, едва сдържайки се да не ги посочи с ръка.
Хубав ден!- продължи човекът до него.
Вижте, никак не съм в настроение да разговарям- каза му троснато. –Ако търсите някой за приказки, моля да се насочите към друга пейка. Теоритично и аз мога да се преместя, но смятам, че не би било учтиво в този случай от Ваша страна, особено спрямо някого, който е с доста години по-възрастен от Вас.
Хубав ден!- продължи по-младият човек с равен тон, сякаш останал глух за току-що изречения коментар- И никога не се свиква с мисълта, че може да ти е последен.
Писателят се извърна към съседа си по пейка със смесица от ужас и изумление.
Какво искате да кажете?- попита той.
Видях ви в болницата. Седяхме в чакалнята почти един до друг, но вие на вярно не сте ме забелязали.
Възрастният мъж се размърда неспокойно на пейката.
Не съм Ви забелязал. И какво?
Влязох при лекаря, за да ми насрочи нови изследвания и докато сестрата проверяваше за свободен ден в графика му, чух част от разговора ви с Професора. Не съм подслушвал. Просто така се случи.
Писателят си спомни, че след като бе чул присъдата си, бе останал, може би твърде дълго, в лекарския кабинет, първо оспорвайки диагнозата и изисквайки подробни разяснения за възможния процент на грешка. След това настояваше да разбере, какви са перспективите му за оздравяване и накрая- колко години точно му остават. Професорът бе много търпелив в отговорите си и бе подходил с разбиране и с необходимата доза професионално съчувствие. Такова обаче не усети в сестрата, която се бе намесила, изричайки доста грубо с раздрания си от тютюнев дим гъгнещ глас: „В един момент всички ще умрем, господине. И аз мога да си отида всеки момент от някой тромб”. Нещо, което всъщност ни най-малко не го интересуваше.
Вие май обичате да говорите, но на мен не ми се говори, най-малко по темата, която се опитате да подхванете. Не ми е приятно един непознат човек да си бърка носа в подобни лични теми. Приемам го като грубо посегателство в личното пространство. Все пак ми олекна, че не сте Господин Смърт, за какъвто ви помислих в началото- опита се да се пошегува писателят в типичния му саркастичен тон, но дълбоко в себе си си даде сметка, че това като че ли това не беше шега. Май за такъв го бе взел в самото начало.
Не, не съм господин Смърт. По-скоро съм господин Осъден на Смърт. Аз имам същата диагноза като Вашата вече от половин година. Ходя периодично на предгледи и изследвания при Професора. Като цяло перспективите ми не са добри, но човек не спира да се надява. Все пак съм само на тридесет и осем години.
Не си мислете, че аз не се надявам. И на мен ми се живее!- отговори възрастният господин и думите му прозвучаха нападателно.
След това стана от пейката и тръгна. Не сметна за необходимо да се сбогува с този човек, който му се бе натрапил със своята лична драма и неделикатност. Не му стигаха личните проблеми, за да слуша за чуждите.

Бяха изминали няколко седмици от тази среща и писателят отново се разхождаше из парка. Изглеждаше видимо остарял, прегърбен и като че ли косата му бе изгубила своята жизненост. Изненадан чу, че някой го поздрави. Извърна се по посока на гласа и раздразено каза:
Ама Вие да не ме следите? Започвате да ставате подозрителен, господине.
Днес съвсем случайно Ви засякох. Аз често се разхождам в този парк. Първия път, признавам, че Ви проследих. Беше спонтанна реакция. Може би ми се щеше да си поговоря с някого в същото положение. Няма значение.
По-младият мъж направи кратка пауза и продължи.
Пък и аз все пак Ви познавам, макар и опосредствено. Като дете майка ми много ми четеше от Вашите творби. Някой ми бе подарил том с Ваши детски разкази и мама ми четеше всяка вечер преди заспиване по един. Помня много добре историята, в която се разказваше за едно момче, което се разболяло тежко и въпреки услилията на майка му то починало, а след това го погребали в тихия заден двор, за да бъде по-близо да нея.
Писателят сбърчи вежди. Трябваше му известно време, докато се сети за кой разказ става дума. Беше една банална пролетарска история, която утвърждаваше чистотата и възвишеността на бедната и отрудена работническа класа, като същевремнно изобличаваше жестокостта на фашистите, както си му бе реда през онези години. Трагичният финал беше удачно средство за подсилване на несправедливото страдание на отрудената прослойка, но и обещание за справедливо възмезие и възкресяване от пепелта. Никога не беше гледал на този разказ като история извън политическия контекст. За това този прост синтез му се стори съвършено чужд.
Какво по-точно Ви е впечатлило в тази история?- попита писателят, който въпреки раздразнението и неохотата си да разговаря с натрапника, се почувства поласкан и същевременно изкушен от възможността да поговори с някого за своите творби. Отдавна не му се бе случвало.
Знаете ли, намирах я за много тъжна. Смятах, че има несправедливо трагичен край. Това момченце не трябваше да умира. Бях малък, на пет-шест години, когато майка ми четеше разказа, но си мислех, че ако някога срещна писаталят, автор на този текст, т.е. Вас, ще го помоля да промени финала. Много се натъжавах, дори мисля, че се разплаквах.
Аха. Значи сте се натъжавали…..Все пак не мога да скрия, че се радвам, че сте чели мои разкази. Това е ласкателство за всеки писател.
Сега мисълта за собствената ми смърт също ме натъжава.- продължи младият мъж- Но най-вече ме натъжава мисълта за двете ми малки деца, за които ми е ужасно мъчно, че ще им се наложи да растат като сираци. Със смъртта си ще им причиня доста нещастия- психически травми, труден житейски път, съжаление от околните. Пък и само погледнете, светът е толкова хубав!
Да, светът е хубав! Довиждане!- каза писателят лаконично, с което сложи край на разговора и продължи разходката си с увиснали рамене и леко залитаща походка.

След около месец от последната им среща, възрастният мъж отиде на поредния контролен преглед при Професора. В чакалнята ненадейно се сблъска с младия човек, който за малко да профучи през него. Все пак го съзря в последния момент и спря рязко. Старецът за малко да не го познае. Изглеждаше променен.
Хей, здравейте, искрено се радвам да Ви видя отново.- каза по-младият въодошавено – Знам какво ще си помислите, но не Ви следя, въпреки, че сигурно пак нашата среща ще Ви се стори подозрителна.
А-а, здравейте- отговори възрастният човек. За първи път гласът му звучеше някак по-дружелюбно.- Как сте?
Всъщност доста добре, ако трябва да съм честен. Знам, че от суеверие не бива да се съобщават рано добрите новини, но при мен нещата с болестта вървят към подобрение. В ремисия съм. Лекарите са много обнадеждени, че ще успея да се излекувам напълно. Всъщност казвам Ви всичко това, за да не губите надежда.
Много се радвам за Вас, млади човече.- каза и понечи да продължи по пътя си, но се поколеба и продължи.- Всъщност не ме изненадахте с тази вест. Може би ще Ви се стори налудничаво, но последния път, когато се видяхме, много се развълнувах от това, което ми разказахте за Вас. Имаше нещо много трогателно в това малко момче, дълбоко натъжено от трагичния завършек на моя разказ. За това аз седнах и пренаписах историята и, естествено, промених финала й. Момчето оздравява. Уморих един стар пощенски служител. Да Ви кажа, разказът ми се получи много по-добър от оригиналния. А сега довиждане, че докторът ме чака.- направи няколко крачки и отново се обърна към младия човек, който го гледаше в състояние на някакъв полу-транс, замръзнал на мястото си- Освен това аз никога не губя надежда.
Старият писател пооправи възела на тъмно-синята си вратовръзката и изчезна през стъклената врата на белия коридор.